Детски мечти или родителски трик в Париж

 Парижки уикенд с деца с основна цел на пътуването - подарък на Борис за успешно завършено начално училище и прием в желаната от всички ни гимназия. Още от втори клас си каза детето, че мечтае да види Айфеловата кула. Родителският манипулационен инструмент за стимулиране на учебния процес и съкровена стратегия да запалим у децата искрицата за пътешествия се превърнаха в условие, което Борис чинно постигна и ето ни на - последният викенд на юни сме за три дни в Париж.
С такъв увод, няма как да не стана ясно, че този пост ще е по-различен от останалите, ще е предназначен за семейните архиви и прочит след 10-15-20 г, когато ще сме съвсем други хора - и ние родителите и децата!

Копитото в Париж

Париж ми се стори мръсен от първия миг, може би защото бяхме с момчетата и си знаех, че те ще забележат мръсотията на летището, в градските тоалетни, по улиците, затова я забелязвах и аз. За разлика от друг път, когато се заплесвам по витрините със сирена или шоколадови изкушения, а счупените тротоари минават някак си в периферията на зрението ми.
Независимо от първоначалните ми впечатления, добре заученият родителски ентусиазъм закипя неспирно. Полетът ни закъсня с повече от час, летим до Бове, добре че Ники предвидливо беше резервирал хотел близо до летището, походихме 30на минути и в 22:30 се настанихме, а слънцето очудващо още не си беше разпънало вечерните постели.
Сутринта рано потегляме от хотела към центъра на Париж, за да се срещнем с господин Айфел и чудатото му изобретение, което привлича милиони туристи във френската столица. Времето изглежда да бъде по-добро от очакваното, дебнахме аповете на всеки кръгъл час през последните 10 дни и таяхме надежда, че мрачната прогноза ще се разсее нейде из френската провинция и столицата ще грее. Не ни се получи съвсем, поваля ни, но пък парижки дъжд на върха на Айфеловата кула не ни перЕ всеки ден, отчетохме го като за късмет. Освен това, късметът ни се усмихна, че въобще успяхме да издрапаме до върха, защото имало ремонт напоследък и в последния момент експертите се произнесоха благосклонно. Гледката отгоре не ни развълнува толкова, колкото вътрешната обиколка на върха, където има оразмерени спрямо кулата всякакви световно-известни сгради или кули, изпечатани на лента. Заснехме с гордост софийското Копито и набелязахме няколко забележителни сгради за следващите пътешествия. 

Кулата отвътре - слизаме по стълбите

гледка от високо

Особено специално е усещането като изпълняваш мечти, а Борис не скриваше гордостта си. С прикрита емоция, тайничко изпращаше съобщения и снимки на Даниел и Олга от мястото на събитието. Определно му беше вълнуващо да се похвали с постижението си, макар и скромно. 

яка баба в Париж

След изкачването на кулата и разходка в парка, хапнахме италианска пица по френска рецепта, подкрепих духа с благодат за небцето в съпровод на минестроне супа, обсъдихме впечатленията, докато трупахме нови мечти в компанията на баба французойка на 92 г. Бабата не виждаше и чуваше добре, но червилото, къдриците, чашата вино и десертът й подхождаха напълно. Нескромно полюбопитствах пред собственика на ресторанта за възрастта й, тъй като си изглеждаше, че бабата си е редовна клиентка и я познават. Завъртях си един сценарии за нейната история, хареса ми версията как продължава да идва в любимото им заведение с дядото й, който макар и физически отдавна да не е с нея, неотлъчно я съпровожда. Споделянето на момента с насладата от този ритуал ме усмихна, много парижко усещане за любов! 
Закрихме парижката ни разходка с прав тигел до Лувъра и парка около него, оставихме музея за следващо посещение, когато родителски и детски ентусиазъм ще са сходна величина. За кратко пощуряха от кеф, че могат да поскачат на главата на Мона Лиза, пък макар и не буквално. 

пощуряха от кеф тези деца

Отпътувахме от Париж към малко селце в близост до Дисниленд, за да може на сутринта да сме в челните редици като отворят парка. Оказа се чудесен планът! 
В неделя в 9.15 вече сме пред входа и момчетата най-после ще се насладят на подаръците си за рождените дни. Колко удобно, нали :) ей така обичаме да ги съчетаваме ние нещата. 

на гости на Дисни

Най-въртяните атракционни ни бяха Star Wars Hyperspace Mauntain (яко пътуване със супер бързо влакче из космоса, минаване през черни дупки и нови галактики), Indiana Jones and the Temple of Peril (най-бързото влакче в парка, което все пак бледнее пред огромните ролокостер влакчета, но пък ни обръща надолу с главите за едно кръгче - за съжаление Симеон не се класира с 2 см), Autopia (ретро колични с ретро скорост, но пък се управляват супер лесно и дават измамно усещане на подрастващите, че са много куууул, щото могат да карат автомобил, момчетата с готовност прежалиха два часа в чакане, за да направят няколко тигела). 

DisneyLand map 2022

Минахме през Phanthom Manor (замък с духове, където духът на една булка още обитава в несвяст), в която има повече доза ходене от останалите представления и явно умората в ранния следобяд си каза думата и не се хареса на момчетата, които искаха час по-скоро да се качим на някое возило, защото бавната скорост за получаване на удоволствие е убита съвсем от нетърпението и добре усъвършенстваното умение да попиваме емоции и усещания със значително по-бесни темпове. Редуването на бързи-бавни атракции не даде резултат. Започването на деня с бавни и завършване с високите скорости по-скоро би бил успешен подход, ако искаме да видим повече от предлаганото. 
Освен това с мобилното приложение на Дисни, може да се следи в реално време "изчакващото време" на всеки атракцион, което спестява доста висене. 
Към края на деня най-после момчетата се осмелиха да се разкачат от нас и след два часа изпробване на различни стойки и лежащи пози по пейките с Ники, докато ги чакахме да направят нам-си-колко обиколки в Аудитопия се отнесох в зяпане по хората наоколо, белким почерпя полезен родителски опит. Беше стресиращо донякъде, на моменти съчувствах на родители, в схватката на малки монстъри, които с камшичещите си викове и капризи управляват омаломощените си физически, емоционално и психически родители, водейки ги за кесиите към тази или онази атракция, бясно препускащи в задоволяване на собствените си нужди, без дори капчица емпатия и мисъл за възрастните. Тези сцени ме зашлевиха и разсъниха набързо, замислих се колко постоянство е необходимо, за да се балансира между комерсиалните изкушения и чувствата за даденост, спрямо добрите и всеотдайни човеци, които искаме да възпитаме. Светъл лъч на радост ме обвзе като се сетих, че нашите деца не изпадат в подобни крайности (заслуга на родителите с цената на именно това постоянство, което е консуматор на висок енергиен ресурс).
Заредена с подобни размисли, малко преди да стигнем лимита на силите си настояхме да тръгваме, съответно момчетата не бяха доволни, все още адреналинът ги крепеше и искаха да грабят с пълни шепи, на излизане от парка Симеон заяви, че било горе долу хубаво, щяло да е супер, ако не сме били толкова за кратко (след точно 12 часа препускане от едно влакче на друго). Докато се изнизвахме между тълпите хора, Симеон допълни “ако можеше поне да си вземем нещо сладичко” (вече е почти 22.00, през деня сме погълнали сладки и солени пуканки, кроасани с/без шоколад, сандвичи, фанта, междувременно сме подготвени с по един бургер, за да запушем гладните им възгласи на момента, в който изреват). Ей това “поне” направо ме довърши … загряла от гледките на изнемощелите родители преди малко, не се стърпях да избълвам гнева си и да му изсъскам колко натъжаващо е това постоянно изискващо поведение и как от тази липса на благодарност ме боли сърцето, напомних за децата, които дори един захарен памук не са изяли в живота си, а той има толкова много облаги, които счита за даденост. Почувствах се като драма куин, както се чувствам винаги, когато се опитам да им дам морален урок, вместо да изкрещя емоциите си. Моментално ми проблесна, че Симеон няма как да знае същинското значение на “поне” в смисъла, в който на мен ми въздейства, все пак мисли на немски, а не на български. Борис все повече усеща подобни ситуации и дипломатично въздържа коментарите си, макар и да не успя съвсем да скрие разочарованието си от “ненавременото” тръгване. Докато стигнахме изхода на парка емоциите ми се балансираха, момчетата издъвкаха резервните бургери с удоволстие и след въздействието на Ники, позволихме да изхарчат по 20 евро (от собствените си пари) за сувенири от магазина на Дисниленд. Както обикновено Симеон без колебание си избра много повече от позволеното, затова редуцирахме бройката, а Борис си остана с колебанието и спести сумата, но пък се възмути как всичко е неоправдано скъпо, което за мен струваше много повече от 20 евро :). 

Не ни останаха сили да изчакаме вечерното шоу с фойерверките, ще го наваксаме онлайн. Завършихме деня с много цветни гледки и емоции, повече, отколкото можем да попием. Симеон заяви, че планира да се върне след 2 г, когато подозирам, че ще има нови атракциони, запълващи нов таргет. Дали ще дойдем, времето ще покаже, дотогава ще се усмихваме на натрупаните спомени. 

чао, Дисни!

На другия ден, напът за Бове обсъждахме с децата какво им е харесало най-много този викенд.
Борис заяви, че ако имал възможност да избира дали да посети Айфеловата кула или Дисниленд, би посетил кулата, защото Дисниленд не е оргиналният парк, което си беше тайна заявка за пътуване до Америка 😉. Преди това ще планираме Брюксел, но само ако завърши отлично първата година в гимназията 👍
Симеон би избрал Дисни, без колебание!

Париж, очаквай ни отново в любовната си прегръдка! 💓